Уводни въпроси от учебника на проф. Ил. Цоневски "Патрология, живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели", София, 1986, с. 7-29.
УВОД
§1. ПОНЯТИЕ ЗА ПАТРОЛОГИЯТА. ПРЕДМЕТ И ЗАДАЧА
Патрологията (от path;r и lovgoV) е наука за св. отци или по¬-точно наука за живота, дейността, съчиненията и учението на църковните отци, учители и писатели. Наименованието патрология произхожда от ХVII в. Най-напред то е употребено от протестантския (лутерански) богослов Johannes Gerhard, който в 1653 г. издал своето съчине¬ние „Patrologia“. С това наименование била обозначавана до XIX в. историята на църковнс-богословската литература от самото й появяване до средните векове, дори до Реформацията в XVI в. След като обаче започва да се разглежда християнизирането на гръко-римския свят като особен период от време, ограничава се постепенно и областта на патрологията изключително само върху този период1.
Някои патролози (напр. Н. Сагарда и Т. А. Налимов от Петроградската духовна академия, 1900-1910 г.) употребяват название¬то „Патристика“ като еднозначно на „Патрология“. Други пък към наименованието „Патрология“ добавят и названието „Патристика“ като разширяващо обема и съдържанието на тази наука понятие с излагане учението на църковните отци, учители и писатели (напр. Joseph Nirschl, Lehrbuch der Patrologie und Patristik). Названието „патристика“ е произлязло в XVII в., когато някои богослови под Theologia patristica започват да разбират учението на отците и учителите на Църквата, за разлика от Theologia biblica, Theologia symbolica и Theologia scholastica или speculativa . В патрологическата литература е прието понятието „па¬трология“ да се смята за по-широко от понятието „патристика“ — то об¬хваща както живота и литературно-богословската дейност на църковните отци, учители и писатели, така и тяхното учение. Затова и наименованието „Патристика“ по-рядко се употребява.
От науката Theologia patristica се е развила (предимно в протестант¬ската богословска литература) във втората половина на XVIII в. и особено в по-ново и най-ново време науката „История на догматите“, която излиза далеч вън от рамките на Патрологията и по отношение на предмета и съдържанието, и по отношение на епохата, а именно, освен учението на църковните отци, учители и писатели, разглежда оформява¬нето на догматическото учение на Църквата на вселенските събори и по¬-нататъшното му разкриване и изясняване дори в по-ново и най-ново време. Патрологията, въпреки нейното родство и тясна връзка с тези две науки, не може да бъде нито история на догматите, нито история на съборите, макар и да е необходимо с изучаването живота и литературно-богословската дейност и учението на църковните отци, учители и писатели тя да свързва
7+++
+++
и оценката на тяхното значение за цялостния живот на Църквата и за изясняване на нейната вероизповед.
Протестантите не признават Свещ. Предание като извор на християн¬ското вероучение и затова отхвърлят авторитета и голямото значение на св. отци като най-главни свидетели и пазители на Свещ. Предание. Те не правят разлика между църковен отец и църковен писател. Съчиненията на св. отци за тях не са нищо друго, освен особен род литературни произве¬дения, писмени паметници на християнската древност. А такива литератур¬ни произведения, писмени паметници за тях са дори и съчиненията на еретическите писатели. Понятието „църковен отец“ няма за тях особена значимост. Затова в по-ново и най-ново време те заменят названието „Патрология“ с „История на древнохристиянската литература“. Може би като противопоставка на това протестантско наименование и някои римокатолически богослови (напр. Otto Bardenhewer) употребяват редом с названието „Патрология“ и названието „История на древноцърковната (вместо „древнохристиянската“) литература“.
От самото наименование се вижда, че Патрологията има за пред¬мет живота, съчиненията и учението на църковните отци, учители и писатели, които са живели в епохата на постепенното разясняване, раз¬криване и формулиране на основните и вечни истини на християнството и със своите съчинения са съдействували за това разкриване и обосновката на тези истини. От това следва, че Патрологията има за задача да изложи исторически и системно живота, дейността и постепенното разкри¬ване на основните християнски истини в светоотеческите съчинения, за да посочи по какъв начин християнските догмати, християнският морал и християнската църковна практика са получили своето пълно разкриване и са облечени във форма, в каквато съществуват и до днес в св. Православна църква.
§ 2. ЦЪРКОВЕН ОТЕЦ, ЦЪРКОВЕН УЧИТЕЛ И ЦЪРКОВЕН ПИСАТЕЛ
1. Самопонятно е, че наименованието „църковен отец“ се употребява в преносен смисъл. Да се предаде живот в духовен смисъл значи да се разкрият и предадат истината и доброто. Който учи другите на чистото учение и със своя личен пример насочва към любов и осъществява¬не на доброто, той изпълнява задълженията на родител. Затова още в дълбока древност наименованието „отец“ давали на наставниците и учи¬телите на истината и с това желаели да изразят нещо повече от обикновено¬то почитане. Това е името, с което вярващите са назовавали обикновено своя епископ и учител във вярата. Разбира се, това наименование не се ограничавало само по отношение на епископите, макар епископът предимно да е носител на църковното учителство. Но това не ще рече, че всеки учител е и църковен отец. Както справедливо отбелязва Архиепископ Филарет Черниговски, с наименованието „отец“ изразявали това, че както синът дължи живота си на своя баща, така и „достойният ученик дължи на достойния учител раждането за достоен за човека живот... С това изразя-
8+++
+++
вали и начина на отношенията на учител и ученик: учителят наричал ученика син, — това е бил гласът на искрена и любеща душа; ученикът наричал учителя отец и изразявал с това покорна довереност към учителя, тази довереност, при условието на която се извършва самото образование на ученика“1. Древният обичай да се сравняват отношенията между учител и ученик с отношенията между баща и син е намерил отражение и в Свещ. Писание на Стария и Новия Завет, където името „отец“ се употребява не само за означаване родител по плът, но също и на възпитател и ръково¬дител в живота: Елисей нарича пророк Илия свой отец (4 Цар. 2:12); учениците на пророците се именували „пророчески синове“ (4 Цар. 2:3,5,7,15; 4:1,38). Но особено широко приложение в това значение името „отец“ получава в Новия Завет. Св. ап. Петър нарича в този смисъл свой „син“ св. ап. и евангелист Марко: „Поздравлява ви избраната заедно с вас Църква във Вавилон, и син ми Марко“ (1 Петр. 5:13). В този смисъл пише и св. ап. Павел на коринтските християни: „...Не за да ви посрамя пиша това, а ви поучавам като мои възлюбени чеда. Защото, ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез евангелието“ (1 Кор. 4:14—15), а по-нататък нарича своя ученик Тимотей „възлюбено и вярно чедо у Господа“ (ст. 17). На галатяни св. ап. Павел пише: „Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос“ (Гал. 4:19; срв. 1 Тим. 1:1—2; 2 Тим. 2:1; Тит 1:4; Филим. 1:10). Това отношение на „отец“ към „син“ почива върху представата за ново, повторно раждане чрез тайнството кръщение и благодатта на Св. Дух (срв. Иоан 3:5—6). Този начин на изразяване е бил обичаен и по-късно. В края на II в. св. Ириней Лионски говори: „Който е научен от някого, той се нарича син на учащия, а последният — негов отец“2. По-късно Климент Александрийски пише: „Наставляващите ние направо наричаме отци.“3 В посланието си до Ориген Йерусалимският епископ Александър говори за общите техни учители Пантен и Климент: „Като отци ние почитаме тези блажени, които са ни предшествували“4. От употребата на наименованието „отец“ в древнохристиянско време се вижда, че това наименование, ако не изклю¬чително, то поне предимно се отнасяло към епископите. Това наименование било познато дори и на юдеите и езичниците. Така например, когато св. Поликарп Смирненски претърпял мъченическа смърт за Христа, и юдеи, и езичници, макар и презрително и с ненавист, говорели: „Той е учител на Азия, баща на християните.“5 Св. Дионисий Александрий¬ски нарича своя предшественик на александрийската епископска катедра Херакъл „нашия блажен отец“6. Някои писма до св. Киприан Картагенски носят надпис: „Cypriano papae“7. От направените посочки се вижда, че епископът, като предстоятел на дадена църква, се сравнява с главата на семейството. Нему принадлежало предимно правото на управление и осо¬бено на учителство в Църквата. Призванието му е да възражда вярващите към нов живот, да бъде техен учител и ръководител. При съмнения и спо¬рове по въпросите на вярата, като свидетел на истината, неговата отсъда имала решаващо значение.
От IV в. при спорове за истинската вяра твърде често се споменават св. отци, на тях се позовават като на истински представители на църковното Предание в областта на вероучението. „Ние не приемаме никаква нова вяра, подчертава св. Василий Велики, която от други отново ни е на-
9+++
+++
писана, също не смеем и сами да преподаваме изобретения на своя ум, за да не би думите на благочестието да станат човешки, но на което сме научени от светите отци, това и възвестяваме на онези, които ни питат. И тъй, от времето на отците е въдворена в Църквата нашата вяра, написана от събралите се в Никея св. отци.“8 Св. Григорий Богослов по¬сочва на своите противници, че той твърдо се придържа към това учение, което „сам е слушал в Словото Божие, и на което се научил от светите отци“9. Св. Кирил Александрийски изтъква, че в борбата с несторианството той винаги следвал учението на светите отци, особено блажения и многоизвестен отец Атанасий10. От друга страна, полупелагианите в Южна Галия намирали в учението на блаж. Августин за благо¬датта, според думите на Проспер Аквитански, противоречие с възгледите на отците и църковното веросъзнание11. Църковните събори с особена любов се позовавали на авторитета на отците. Първият вселенски събор (325 г.) определил отношението на Сина към Отца с термина „единосъщен“ (dmoouvsioV), като се опирал на свидетелството на отците12. Вто¬рият вселенски събор (381 г.) направо искал от еретиците открито да зая¬вят, желаят ли или не да се придържат към мненията на отците, чиято дейност процъфтявала преди появата на ересите. Поместният събор в Александрия в 430 г. в посланието си до Несторий „следва изповеданията на св. отци“13. На първото заседание на Третия вселенски събор (431 г.) били прочетени свидетелства „от писанията на светите и изпълнени със страх Божи отци, епископи и мъченици“14. Членовете на Четвъртия все¬ленски събор (451 г.) като настоявали да се прочете посланието на папа Лъв Велики до Константинополския архиепископ Флавиан, възкликнали: „Това е вярата на отците, това е вярата на апостолите“15. Отците на Петия вселенски събор (553 г.) „изповядали, че поддържат и проповядват вярата, която отначало е дарувана от великия Бог и наш Спасител Иисус Христос на светите апостоли и проповядвана от тях по целия свят, която изпо¬вядвали, изяснили и предали на св. църкви светите отци“. Шестият (681 г.) и Седмият (787 г.) вселенски събори в своите вероопределения също се позо¬вават на свидетелства на светите отци.
От посочените свидетелства се вижда, че „отците“ се признават за най-надеждни представители на църковното Предание и истинската вяра. Самото име „отец“ указва не толкова на възрастта, колкото на църковното положение на носителите му. Съборите имат предвид ония отци-предшественици, които трябва да засвидетелствуват и представят вярата на Църквата, да бъдат правомерни носители на църковното учителство, т.е. предимно епископите. Те може да са живели и в недалечното минало, например на Третия вселенски събор (431 г.) били приведени свидетелства на Теофил Александрийски († 412 г.) и Атик Константинополски († 425 г.); в сбор¬ника от светоотечески свидетелства, който папа Лъв Велики приложил към своето послание до Флавиан Константинополски (449 г.), се намират цитати от съчиненията на блаж. Августин († 430 г.) и св. Кирил Алек¬сандрийски († 444 г.). По такъв начин „отци“ са наречени неотдавна почи¬нали епископи, но само епископи. В едно от писмата си св. Атанасий Велики говори, че събралите се в 325 г. в Никея епископи, когато разкривали и изяснявали догмата за единосъщието на Сина с Отца, се позовавали на свидетелствата на отците и между тези отци главно били подразбирани двама предишни (древни) епископи e;pivskopoi ajrcai`oi),
10+++
+++
а именно св. Дионисий Римски и св. Дионисий Александрийски, които също закриляли единосъщието на Сина с Отца. Веднага след това св. Атанасий отправя упрек против арианите: „Как могат те да отхвърлят събора в Никея, когато също и техните отци са подписали неговите решения?“ (Св. Атанасий очевидно подразбира главно епископ Евсевий Кесарийски.) „Чии наследници и последовници са те“, пита по-нататък св. Атанасий. „Как могат да наричат отци ония, чиято вероизповед не признават?“16 Очевидно св. Атанасий признавал наименованието „отец“ само по отно¬шение на епископите и особено по отношение на епископите от по-предишно време като истински наследници на учителското служение на св. апостоли.
По-късно наименованието „отец“ получава по-широко значение. Така например, в спора с пелагианина Юлиан блаж. Августин се позовава на блаж. Йероним като свидетел на църковното учение за първородния грях, макар блаж. Йероним да не е бил епископ. На очаквано¬то възражение от страна на Юлиан, блаж. Августин подчертава предвари¬телно, че макар блаж. Йероним и да не е епископ, заради неговата голяма ученост и свет живот той трябва да бъде признат за достоверен изразител и тълкувател на вярата на Църквата17.Това позоваване на блаж. Августин на свидетелството на блаж. Йероним отбелязва обрат в употребата на терми¬на „отец“: от епископите на по-предишно време той преминал и върху други църковни писатели, които не са били епископи, но които правилно са изповядвали и разкривали Христовото учение и затова са могли да дадат достоверно свидетелство за вярата на Църквата18.
Църквата дава не на всички църковни писатели почетното наименова¬ние „отец“. За това не са достатъчни образованието, учеността и красно¬речието. Тертулиан, Ориген, Лактанций, Евсевий Кесарийски и др., въпреки литературното и догматико-историческото значение на техните произведения, не са причислени към „отците“. Наистина, Църквата гриж¬ливо е съхранила техните произведения, но увлечението на Тертулиан от монтанизма, неточностите в учението на Ориген и Лактанций, полуарианският уклон на Евсевий Кесарийски не са дали основание на Църквата да внесе имената им в списъка на отците.
В древнохристиянско време не е имало строго определен критерий, по който един църковен писател може да бъде признат за авторитетен свидетел на църковното веросъзнание, т. е. за църковен отец, а още по-малко някакво изследване по този въпрос; вярващите са се ръководели предимно от вътрешния глас, който довеждал до съгласно признание на авторитета на църковния писател като отец на Църквата. По-късно този въпрос бил направен предмет на специални изследвания. Особено подробно се занимава с него св. Викентий Лерински в своя бележит „Commonitorium“ (Паметни записки). Той постоянно напомня всеки хри¬стиянин да се придържа твърдо към учението на светите отци, като не оставя никакво съмнение, че под тези „отци“ трябва да се разбират не само епископите, но и всички църковни писатели, които правилно и неотклонно са учили и свидетелствували за Христовата вяра19. Като се позовава на св. Иларий Пиктавийски, който изтъквал, че Тертулиан със своите по-късни монтанистически възгледи лишил от авторитет и заслужаващите одобрение негови съчинения, св. Викентий пояснява, че определяща норма на вярата може да се смята само съгласното свидетелство на тези отци, които в своето учение непрекъснато са оставали верни на учението на
11+++
+++
Църквата на своето време и в своя живот докрай са били образци на хри¬стиянски добродетели20. В тези мисли на св. Викентий са посочени основни¬те начала за определяне кой църковен писател може да бъде признат за църковен отец. Римокатолическите патролози, като се ръководят от тези начала, посочват четири признаци, наличността на които дава основание да се даде на църковния писател почетното наименование „отец на Църквата“, именно: 1) православно учение (doctrina orthodoxa), 2) светост на живота (sanctitas), 3) древ¬ност (competens antiquitas) и 4) признаване от Църквата (approbatio ecclesiae). Тези признаци за определяне отците на Църквата почти се приемат и от православните патролози.
а) Църковният отец трябва да се отличава с необходимата образова¬ност. Той трябва да бъде представител на съвременната нему църковна наука и, като учител на Църквата, трябва да бъде неизменен изрази¬тел на православното учение. Който се отклонява от учението на Църквата и не възвестява истината, не може да бъде авторите¬тен свидетел на църковното учение. На това основание Църквата винаги е изисквала строго православие и е отказвала наименованието отец на ония църковни писатели, които са се отклонявали от нейното учение. Разбира се, това не ще рече, че св. отци не са могли да изказват и свои мнения, понякога дори погрешни, особено по въпроси, по които не е имало още опре¬делена и задължителна за всички формулировка. Ако няма съмнение, че допускащият грешки църковен писател винаги е желаел да бъде верен на православното учение, Църквата и такъв е признавала за отец21.
б) Признакът светост на живота произлиза от това, че между истинската църковна ученост и светостта на живота има тясна връзка. Истинската божествена наука е знание и живот. Един църковен отец трябва не само да разкрива истините на вярата, да посочва пътя на истината и живота, но и сам да върви по този път; той трябва както в уче¬нието, така и в живота си да удолетворява възвестяваните от него истини. Отци на Църквата, която сама е света, могат да бъдат само свети люде. Оттук е понятно защо в църковната словоупотреба отците на Църквата се именуват „свети отци“.
в) Относно третия признак — древността, някои православни патролози, напр. Архиепископ Филарет Черниговски, Н. Са¬гарда22, протойерей Иоан Мейендорф23 не споделят римокатолическия възглед. Архиепископ Филарет по този въпрос пише: „Ако може да бъде определен някакъв предел, той е само този, с който се завършва съществуването на воинствуващата Църква Христова; друг предел няма и не може да има. Дух Свети винаги пребъдва в Църквата, винаги просвещава умовете и сърцата на вярващите, винаги действува в избрани мъже, според нуждите на времето. Както Църквата Христова ще съществува до края на света, така до края на света ще се явяват в нея за нуждите й избрани оръдия на Духа Божи. По такъв начин във всички векове може да има мъже с качествата, необходими за отците на Църквата.“24
г) Съществен признак на отците на Църквата е признаването на това им достойнство от самата Църква. Това е право, което принадлежи само на Църквата, понеже само тя може да определи кой църковен писател изразява точно нейното учение и осъще¬ствява в живота си във възможната за човека степен християнския идеал
12+++
+++
за нравствено съвършенство. Богослужебното чествуване от Църквата на църковния писател е най-верният начин за определяне принадлежността му към светите отци.
2. Между отците на Църквата римокатолическите патролози отделят особена група църковни писатели, на които дават почетното наименование „учители на Църквата“ (doctores ecclesiae). Към посочените четири признаци на „отци на Църквата“ добавят още един — изтъкна¬та ученост (eminens eruditio) и заслуги за църковната наука, които те имат със своите съчинения и в борбата за защита на църковното учение; по отношение към тях не е необходимо да се изисква да имат древ¬ност. Най-напред това наименование било дадено на най-бележитите запад¬ни църковни писатели: св. Амвросий Медиолански, блаж. Йероним, блаж. Августин и св. Григорий Велики. Наскоро към четиримата западни били причислени и бележитите източни отци: св. Атанасий Велики, св. Васи¬лий Велики, св. Григорий Богослов и св. Иоан Златоуст. По-късно числото на „учителите на Църквата“ било увеличено с присъединяването на св. Иларий Пиктавийски, Петър Хризолог, папа Лъв Велики, Исидор Севилски, св. Кирил Йерусалимски, св. Кирил Александрийски и св. Иоан Дамаскин. Освен това в Римокатолическата църква наименованието „църковен учител“ се дава и на изтъкнати представители на църковната наука, които са живели по-късно: Беда Достопочтени, Анзелм Кентърбърийски, Бернард Клервоски, Тома Аквински, Бонавентура, Алфонс Лигурийски. В това достойнство те трябва да бъдат провъзгласени с официален акт от страна на Църквата (expressa ecclesiae declaratio).
В православната патрологическа наука наименованието „църковен учител“ няма строго определено и общопризнато значение. Най-бележитите отци на Църквата св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Иоан Златоуст богослужебно се прославят като „велики вселенски учители“. Някои православни богослови и патролози употребяват наимено¬ванието „църковен учител“ по отношение на изтъкнати църковни писатели, напр. Климент Александрийски и Ориген, които са известни със своята изключителна образованост и ценните си съчинения. Други отхвърлят това, като изтъкват, че и църковните учители трябва да прите¬жават признака православност на учението им.
3. Понеже няма общоприето определение на наименованието „църковен учител“, в православната патрологическа наука на отците на Църквата се противопоставя наименованието църковен писа¬тел, т. е. такива писатели, които не са отразили в своя живот и в съчине¬нията си в съвършена чистота и в цялост вярата на Църквата и не са пре¬бъдвали до края на живота си в духовно общение с нея, каквито са: Тациан, Климент Александрийски, Ориген, Тертулиан, Арнобий, Лактанций, Евсевий Кесарийски, Руфин Аквилейски, Диодор Тарсийски, Теодор Мопсуестийски и др.25
§ 3. АВТОРИТЕТЪТ НА СВ. ОТЦИ
Авторитетът на църковните отци в самата Църква почива не само върху тяхното литературно-богословско и историческо значение, не преди всичко върху учението на Църквата за Свещеното Предание като
13+++
+++
извор на вярата редом със Свещеното Писание. Никъде другаде Свещ. Предание не е разкрито така ясно, така пълно и достъпно, както в творенията на църковните отци. Тук можем да намерим всестранно разкриване на основ¬ните истини на вярата; тук всеки защитник на християнските верови истини ще намери най-убедителни доводи за борба против всяко лъжеучение; тук верните чеда на Църквата ще разберат вселенското достойнство на нейната вероизповед — в непрекъснатата верига от свидетелства, чиито първи брънки започват от Христа и св. апостоли и достигат до наше време1. Проникнати от дълбока и непоколебима вяра в Христа и Неговото божестве¬но учение, отличаващи се със своя високонравствен и свет живот, верни и предани на Църквата, църковните отци всецяло, до себежертва са посве¬тили своя живот в служение на истината и нейното запазване. В своите творения те излагат и изясняват истинското Христово и църковно учение и по този начин се явяват авторитетни тълкуватели на Свещ. Писание и верни и точни изразители и пазители на Свещ. Предание. Затова тяхното учение и тяхното свидетелство на истината има за членовете на Църквата авторитетно значение. Авторитетът на църковните отци, учители и писатели се изявява още и в това, че с техните съчинения е поставено началото на националните литератури на отделните народи. Това красноречиво е из¬тъкнато от бележития протестантски богослов-историк Адолф Харнак: „Църковните отци са ни запазили чрез преписи класическите съчинения... А чрез своите съчинения, които съдържат исторически, поучителни, светийски, мъченически разкази, тълкувания на библейски текстове, те са поставили навсякъде основите на западноевропейските и други народностни литератури. Всички тези литератури имат своите корени в творенията на църковните отци... Можете да хвърлите поглед където желаете: в сирийската, коптската, арменската, грузинската, готската, ирландската, англо-саксонската, славянската — навсякъде народностните литератури са започвали с литературата на църковните отци... По-голямата част от тези народи оттам са получили и своята писменост... Между църковните отци има отлични писатели и между съчиненията им има таки¬ва, които могат да се поставят редом с най-хубавото, най-дълбокото и най-увлекателното, което е дала световната литература. Аз искам само да припомня, че Хумболт в „Kosmos“ е заимствувал природните описания от Григорий Назиански, че в писмата на много църковни отци са дадени извънредно интересни описания на живота и нравите и че те са написали поетични творби с голяма сила и красота...“2
Разбира се, като пазители и изразители на Свещ. Предание, в своите съчинения църковните отци излагат и свои мисли и разсъждения и затова не всичко в тия творения трябва да бъде смятано като изява и учение на Свещ. Предание. Никой отделен църковен отец не е непогрешим. Всеки от тях е могъл да изказва отделни богословски мнения, които да не се приемат от Църквата и от другите църковни отци. Затова само онова учение на църковните отци трябва да се смята и приема за непогрешимо и автори¬тетно, което е съгласно с общото църковно учение, или пък самото то, като израз на църковното учение, е одобрено и възприето от някой все¬ленски събор, от цялата Църква. Църковните отци сами понякога са се коригирали, особено като се вземе предвид обстоятелството, че в първите векове на християнството, при разкриване на църковното учение по някой въпрос, не е имало една точно установена и от всички възприемана терминология;
14+++
+++
по този начин те достигали до по-голяма яснота и по-дълбока научно-богословска разработка и формулировка на богооткровеното и общоцърковно учение.
Значението и авторитетът на отделния църковен отец се обуславят от неговата ученост и светост, от неговото отношение към другите, признати от Църквата, отци и от неговото йерархическо положение. Оттук следва, че като израз на църковното учение в творенията на църковните отци може да бъде признато само това учение, което се приема от всички отци, понеже всички те заедно представляват Църквата и изразяват общото църковно съзнание, т. е. онова учение, което Църквата е признала за свое учение. Защото непогрешима е цялата Църква, общото църковно съзнание, а не отделната личност. Само единодушното и напълно съгласно учение на от¬ците (consensus unanimis patrum) Църквата приема като непогрешимо учение, защото то е и нейно учение3. Едно такова единодушно свидетелство на истината е непогрешимо и авторитетно, понеже то е свидетелство на самата Църква, която, ръководена от пребъдващия в нея Св. Дух, е не¬погрешима. Такова свидетелство и такова учение има силата и значението на църковен догмат, съгласно ръководното от древност правило, формули¬рано от св. Викентий Лерински: „Което навсякъде, което винаги, което от всички се възприема, това е действително и собствено католично“ („Quod ubique, quod semper, quod ab omnibus creditum est, hoc est etenim vere proprieque catholicum“)4 — ръководно правило, което е имало в древната Църква както за св. отци, така също и за вселенските и поместните събори неизменно значение.
§ 4. ЕЗИКЪТ НА ЦЪРКОВНИТЕ ПИСАТЕЛИ
Както на Изток, така и на Запад до 180 г. езикът на църковните писатели е бил гръцкият. Благодарение на голямото и повсеместно влияние на елинската култура и образованост гръцкият език е бил достъпен за разбиране и говорене не само на Изток, но също така, поне за по-образованите люде, и на Запад, в Рим и цяла Италия, Африка и Южна Галия. Особено като писмен и литературен език бил употребяван от всички по-образовани люде в цялата Римска империя гръцкият език. Дори в самия Рим и в Римска Африка бил предпочитан гръцкият език пред латинския. Тертулиан е писал някои свои съчинения едновременно на гръцки и ла¬тински език. Неговият съвременник св. Иполит Римски е писал изключи¬телно на гръцки език. Поради своето високо развитие и своето голямо разнообразие и богатство на думи и форми, гръцкият език е бил най-пригоден за разкриване и изразяване основните и вечни истини на христи¬янството. Този гръцки език е бил обаче не древният класически гръцки език — атическо наречие, а оформилият се главно в Александрия, център на гръцката образованост, koihv diavlektoV, който е бил не само гово¬рим език, но и език на науката и литературата. По своите изразни форми обаче той е бил достъпен за разбиране и от по-простия народ. По-късно в някои източни страни гръцкият език бил заменен отчасти с езика на местните народи, например сирийски, коптски и арменски.
От 180 г. започва вече на Запад да се употребява латинският език
15+++
+++
Най-напред той бил употребяван в някои мъченически актове. Постепенно той измества гръцкия език и от IV в. без изключение той става вече език на западните църковни писатели. Под влияние на творческата сила на християнството с неговите нови идеи този език преживял нов период на развитие. Влияние за оформяването на латинския църковен език е оказал и гръцкият език. Особено много са допринесли за развитието на латинския църковен език Тертулиан и св. Киприан Картагенски. В своите съчинения те са го обогатили както с думи от гръцкия език и народния латински говор, така и с някои специални юридически термини и изрази, черпени от рим¬ското право, а също и с някои новизми, необходими за изразяване на някои нови понятия. По този начин латинският език станал по-пригоден за раз¬криване на християнското учение и по-достъпен за по-широко разбиране.
§ 5. ЕПОХАТА НА ЦЪРКОВНИТЕ ОТЦИ, УЧИТЕЛИ И ПИСАТЕЛИ
Епохата, в която са живели и работили църковните отци, учи¬тели и писатели, не се определя напълно еднакво от патролозите. Както беше споменато, до XIX в. в областта на патрологията се включва христи¬янската литература до средните векове, дори до Реформацията — XVI в. Според начина на употребата на наименованието „отец“ през V в. „св. от¬ци“ са били назовавани църковните писатели от по-предишно време, но също така и от по-близко време. По-късно и в ново и най-ново време „св. отци“ се именуват предимно църковните писатели от древнохристиянско време — до края на VIII в. Разбира се, в живия поток на истори¬ческия и особено на духовния живот не могат да се поставят някакви неизменни и вечни граници. И затова виждаме някои патролози и богосло¬ви да разширяват епохата на св. отци много по-късно след VIII в., напри¬мер протойерей Иоан Мейендорф я удължава до XIV в. (св. Григорий Палама и Николай Кавасила), архиепископ Филарет Черниговски — до XV в., а архиепископ Макарий Литовски и Волински и Н. Сагарда — дори „до наши дни“.1
Когато се определя епохата на св. отци, обикновено мнозинството патролози вземат под внимание един от съществените техни белези — древността. Защото, колкото в по-древно време са живели св. отци, толкова по-близо са те до апостолското предание и затова толкова по-точно те го разкриват в своите съчинения. Въпреки това, при определяне патриоти¬ческия период не трябва да се изхожда от понятието „отец на Църквата“, а от общото съзнание за значението на съответната епоха до VIII в. А имен¬но през тази епоха св. отци са пристъпвали към изясняване основните истини на християнството, подтиквани главно от нуждите на времето. Когато се появили сред християните различни еретически учения, вслед¬ствие на което изникнали оживени догматически спорове и борби, св. отци е трябвало да положат върховни усилия за разкриване, обосновка и защи¬та на истинското църковно учение. По този начин се появили техните бе¬лежити съчинения, които никога не ще загубят своето значение за пра¬вилното разбиране и усвояване на православната вяра. Освен това трябва да се вземе под внимание и вътрешното укрепване на християнството,
16+++
+++
след като то е признато вече след дълги преследвания за господствуваща религия в Римската империя, и формулирането на основните истини на вярата на Вселенските събори. А това е било извършено пак от църковните отци и учители, които са живели през тази епоха и които всестранно, основно и дълбоко били запознати с истините на Христовото учение. Затова, като отбелязва, че „Патрологията обикновено се разделя на три периода, приспособително към общото разделение на църковната история (1. период на първите три века, 2. период на Вселенските събори до отпа¬дането на Римската църква от Вселенската или до Константинополския патриарх Фотий и 3. период на св. отци на Православната църква от вре¬мето на патриарх Фотий до наши дни)“, архиепископ Макарий Ли¬товски и Волински справедливо подчертава: „Впрочем, пре¬делите на Патрологията могат да се съкратят. Св. отци — писатели, макар точно никога да не са оскъдявали в Църквата Христова дори до наши дни, но тъй като Патрологията разглежда отците предимно като свидетели на апостолското Предание, а в реда на свидетелите за каквото и да било събитие е достатъчно за удовлетворяване на истината да изслушаме само свидетелите, по време най-близки до събитието, особено ако числото им не е малко, то тя ни най-малко не ще сгреши, ако за съкращаване на своя труд се ограничи в посочените първи два периода (т. е. до времето на патриарх Фотий, б. м.) — толкова повече, че по-късните отци, които са жи¬вели в Православната църква след времето на отпадането от нея на Римско¬то патриаршество, по отношение на Свещ. Предание само са повтаряли казаното от отците от първите векове, като строго са се придържали към древното Православие.“2 Именно през тази епоха (до втората половина на VIII в.) християнството е запазило най-добре своя древен характер, за¬здравило се е вътрешно и в догматическите борби и спорове е процъфтявала светоотеческата литература.
В най-ново време както православни, така също и римокатолически патролози завършват епохата на св. отци на Изток със св. Иоан Дамаскин (починал около 750 г.), а на Запад със св. Григорий Велики († 604 г.) и Исидор Севилски († 636 г.). Римокатолическият патролог Basilius Steidle смята, че на Изток като завършек на светоотеческата епоха може да се приеме св. Теодор Студит († 826 г.)3.
Епохата на св. отци, а оттук и Патрологията може да бъде разделена на три периода:
1. Време на поставяне основите на научно и системно изясняване основните истини на християнството (от следапостолско време до Първия вселенски събор — 325 г.).
2. Време на процъфтяване на светоотеческата литература в борбата с еретическите учения (от 325 г. до Четвъртия вселенски събор—451 г.) и
3. Време на завършек (от 452 г. на Изток до св. Иоан Дамаскин — † около 750 г., на Запад до Исидор Севилски — † 636 г.).
§ 6. ИСТОРИЯ НА ПАТРОЛОГИЯТА
Като самостоятелна богословска наука Патрологията се офор¬мява окончателно едва в XVIII в. Въпреки това, нейните наченки като християнска литературна история трябва да дирим още в древнохристиянско време.
17+++
+++
Ценни сведения, макар и кратки, за живота, дейността и съчи¬ненията на някои църковни писатели ни е оставил църковният историк Евсевий Кесарийски в своята „Църковна история“ (Migne, РG, t. 20) и в „Хрониките“ си (РG, t. 19). Главно в своята Църковна исто¬рия Евсевий изброява съчиненията на споменаваните от него църковни писатели, често прави критически бележки върху тия съчинения, а също и дава ценни извадки от тях.
Първият обаче автор, който съставил системен патрологически труд, е блаж. Йероним. Затова той може да се смята за баща на Патрологията. Родното му място е Витлеем. Тук именно в 392 г. той написал своя труд „Каталог на църковните писатели или книга за бележитите мъже“ (Catalogus scriptorum ecclesisticorum sive Liber de viris illustribus), който е известен повече под названието „За бележитите мъже“ (De viris illustribus, Migne, PL, t. 23, соl. 601—720). Трудът на блаж. Йероним е разделен на 135 глави, в които, както сам посочва, той говори кратко „за всички писатели, които от страданията на Христа до 14-та година от царуването на Теодосий (392 г.) са оставили нещо написано за свещените книги.“ Като започва със св. ап. Петър, той разглежда не само библейските автори и църковните писатели, но също дори и нехристиянски и еретически писа¬тели, например еретическите писатели Вардесан и Новациан, юдеите Филон Александрийски и Йосиф Флавий и езическия философ-стоик Сенека. В последната (135) глава блаж. Йероним изброява своите собствени съчинения, написани до 392 година. За характера на своето съчинение и за причините, които предизвикали появата му, говори сам авторът в предго¬вора към съчинението. Той преследвал чисто апологетически цели, а именно да отблъсне присмехите и упреците на езичниците като Целз, Порфирий, Юлиан и на последовниците им, че християните нямат никакви философи, ритори и учени. Непосредствен повод за това му дала подканата на неговия приятел префекта Декстер, по образеца на биографиите на гръцки и латински автори, да състави хронологически списък на християн¬ските писатели с кратко описание на живота и дейността им. За образец му е послужило съчинението под същото заглавие (De viris illustribus) на Светоний Транквилий (75—160 г. сл. Р. Хр.). Главен извор, от който той е черпил сведения за църковните писатели на Изток през първите три века, е била Църковната история на Евсевий Кесарийски; ползувал се също от Хрониките на Евсевий и от съчиненията на св. Ириней Лионски, Тертулиан, Ориген, Лактанций, св. Амвросий Медиолански и др. Сведения за църковните писатели от IV в. и изобщо за западните писатели той дава въз основа на свои собствени познания и изследвания. Макар блаж. Йеро¬ним да следва в своя труд често безкритично Евсевия Кесарийски, все пак неговото съчинение в продължение на няколко столетия е служило като единствено и незаменимо ръководство по Патрология. Като извор за древ¬ната християнска литература то не е загубило своето значение до днес. Гръцкият превод на това съчинение се приписва от първия му издател (Еразъм Ротердамски, 1516 г.) на съвременника и приятеля на блаж. Йеро¬ним Софроний, който превел другите Йеронимови съчинения на гръцки език. Според най-новите изследвания обаче този превод е направен не по-рано от VII в.1
Трудът на блаж. Йероним продължавал да бъде повече от едно хилядо¬летие основа и образец за подобни трудове, които се явявали като негово продължение и допълнение.
18+++
+++
Пръв продължил и допълнил труда на им около 480 г. марсилският презвитер Генадий със сведения за около 90 църковни писатели от V в. (РL, t. 58, соl. 1059—1120). Отлича¬ващ се като историк с обширни познания, в съчинението си той дава ценен патрологически материал. Само неговите полупелагиански възгледи хвърлят на места сянка върху обективността на неговото изложение.
Без особено историческо значение са допълненията, направени в 581 г. от африканския епископ Понтиан. Много по-голямо значение имат научните изследвания и допълненията на испанския църковен писател епископ Исидор Севилски († 636 г.), направени между 615 и 618 г. В своите изследвания той разглежда и много испански църковни писатели (PL, t. 83, col. 1081—1106). Трудът на епископ Исидор Севилски бил продължен от неговия ученик архиепископ Илдефонс от Толедо († 667 г.), който направил нови, макар и малки допълнения за някои испански църковни писатели (РL, t. 96, соl. 195—206). В тази насока е работил и епископ Браулио от Сарагоса. След архиепископ Илдефонс минават столетия без да се появят на Запад нови патрологически трудове. Около Х в. били обединени патрологическите изследвания на епископ Исидор Севилски и епископ Понтиан.
През IX в. на Изток се появява бележитият труд на Константинополския патриарх Фотий († 891 г.) под заглавие Muriobivblon h[ biblioqhvkh, PG, t. 103 et 104), известен и цитиран повече под названието „Biblioteca“. В своя труд патриарх Фотий разглежда около 280 християнски и езически съчинения, като дава животописни бележки за техните автори, а също прави и извадки от самите съчинения. Особено ценни са извадките от ония съчинения, които не са запазени до наше време. Сведения за тях черпим почти изключително от този ценен труд на патриарх Фотий.
След петвековен застой, към края на XI в. на Запад се прави опит да се възобновят патрологическите научни изследвания. Но те нямат особена научна стойност — почти всички представляват подражание, преработка и допълнения на трудовете на блаж. Йероним и презвитер Генадий. Такъв опит направил хронистът Siegebert († 1112 г.), бенедиктински монах в Gemblux (Белгия), под заглавие „De viris illustribus“ (РL, t. 160, соl. 547—588). Сам Зигеберт посочва, че трудът му е „подража¬ние на Йероним и Генадий“ (Imitatus Hieronymum et Gennadium). Сведе¬нията, които Зигеберт дава за древните църковни писатели, са съвършено оскъдни. Подобни са трудовете още на: — 1) презвитер Honorius († около 1150 г.) от Augustudunum (може би Augsburg?) — между 1122 и 1125 г. написал съчинение под заглавие „За светилата на Църквата“ (De luminaribus ecclesiae, РL, t. 172, col. 197—234). — 2) Тъй нареченият Anonymus Mellicensis (според мястото, където е намерен първият ръкопис — бенедиктинския манастир Меlк в Австрия), очевидно някой бенедиктински монах, който около 1135 г. е написал, вероятно в манастира Prufening край Регенсбург, съчинение под заглавие „За църков¬ните писатели“ (De scriptoribus ecclesiastics, РL, t. 213, соl. 961—984). — 3) Ученият абат Johannes Trithemius († 1516 г.) съставил в 1494 г. също „De scriptoribus ecclesiasticis“, в което съчинение разглежда около 970 писатели, не само църковни, но и светски. И тримата посочени автори по отношение на древните църковни писатели се задоволяват само с бележки и извадки от съчиненията на блаж. Йероним и презвитер Ге¬надий.
19+++
+++
От XV в. започва особено много да се засилва интересът към древната християнска литература. Изучаването й и големият подем изобщо на бого¬словската наука достигат до такива размери, за каквито по-рано не е могло дори да се мисли. Силен тласък за развитието на Патрологията през това време са дали хуманизмът и Реформацията. Хума¬нистите събудили интереса към класическата древност и ценели особено високо гръцкия език. Този интерес бил пренесен и в областта на древната християнска литература. Видни учени започнали усърдно да изучават и изследват съчиненията на църковните отци, учители и писатели. Открити били неизвестни дотогава произведения на църковни писатели. Живо участие в изследването и изучаването на древната християнска литература взел и бележитият хуманист Еразъм Ротердамски. По този начин, при особено повишения интерес към християнската древ¬ност, за Патрологията се откривали широки възможности и най-добри усло¬вия за всестранно развитие, оформяване и затвърдяване като наука.
Не по-слабо влияние върху развитието на Патрологията е оказала и Реформацията. Тезата на реформаторите, че катололичеството не е нищо друго освен едно изопачено християнство, че Римокатолическата църква е отишла твърде далеч в своите отстъпления от учението на древ¬ната апостолска Църква, предизвикала противодействие от страна на римо-католическите богослови. А тази борба между католици и реформатори-протестанти довела до по-сериозно вглеждане в самата християнска древ¬ност, до изследване и изучаване произведенията на древните църковни писатели, за да подирят в тях обосновка и оправдание на поддържаната вероизповедна система и оформилата се църковна практика. Затова след Реформацията и католици, и протестанти еднакво усилено работели върху научните изследвания на живота, съчиненията и учението на древните църковни писатели. Особено големи заслуги в това отношение имат учените от бенедиктинския орден на св. Мавър във Франция, които особено през XVII и XVIII в. със своите критични издания на гръц¬ки и латински език на съчиненията на древните църковни писатели улесни¬ли извънредно много научните изследвания в тази област; а пък и самите не се ограничавали само с издаването на творенията на църковните писа¬тели, но работели старателно и върху тяхното научно изследване. На Патрологията се откривало ново и широко поле за дейност. Бенедиктинските учени установили законите на историческото изследване на изворите. В областта на древната църковна литература трябвало преди всичко навсякъде да се отдели историческата действителност от легендарната об¬вивка.
От римокатолическите учени по-видни изследователи в областта на Патрологията през тази епоха са:
Кардинал Роберт Белармин († 1624 г.), написал „De scriptoribus ecclesiasticis liber unus, Romae, 1613.
L. Е. Du Pin († 1719 г.) — Nouvelle Bibliothe;que des auters ecclesiastiques, Парис, 1689-1714).
Nicolaus le Nourry († 1724 г.) — Apparatus ad Bibliothecam maximam veterum Patrum et antiquorum scriptorum ecclesiasticorum, Lugduni, 1703-1715., 1703—1715.
Remy Ceilier († 1761 г.) — Histoire gevnevrale des auteurs sacrevs et ecclesiastiques, 23 t., Paris, 1729-1763; ново издание в Париж в 1858-1869 г. в 16 тома.
20+++
+++
Dominicus Schram († 1797 r.) — Analysis fidei operum Ss. Patrum et scriptorum ecclesiasticorum, 18 t., 1780—1796.
Gottfried Lumper († 1800 r.) — Historia theologico-critica de vita, scriptis atque doctrina Ss. Patrum aliorumque scriptorum eccle¬siasticorum trium primorum saeculorum, 13 t., 1783—1799.
Богат и ценен патрологически материал съдържат монографичните изследвания на L. Tillemont († 1698 r.) — Memoires pour servir a 1’histoire ecclesiastique des six premiers siecles, 16 t., Paris, 1693—1712.
Отделни източни църковни писатели разглежда J. A. Fabricius († 1736 r.) — Bibliolheca graeca sive notia scriptorum veterum graecorum, 14 vol., Hamburgi, 1705—1728.
Патрологически материал съдържат и изданията на Боландистите — Acta sanctorum a L. Bollando († 1665 r.), Antwerpen, 1653 cл.
И до днес не е загубило своето значение като ценен справочник върху историята на изданията на западните отци съчинението на C. T r. G. Schoenemann († 1802 r.) — Bibliotheca historico-literaria Patrum latinorum a Tertulliano principe usque ad Gregoriam Magnum et Isidorum Hispalensem, 2 t., Lipsiae, 1792—1794.2
Големи заслуги за развитието на Патрологията имат и протестантските богослови:
G. Cave († 1713 r.) — Scriptorum ecclesiasticorum historia literaria a Chr. n. usque ad saec. XIV, Londoni, 1688.
Casimir Oudin († 1717 r.) — Commentarius de scriptoribus ecclesiasticis, 3 t., Lipsiae, 1722.
По-малките съчинения на някои лутерански богослови имат между другото и това значение, че, като употребяват названието „патрология“, все повече и повече го популяризират и затвърдяват:
Johannes Gerhard († 1637 r.) — Patrologia. sive de primitivae ecclesiae christianae doctorum vita ac lucubrationibus opusculum posthumum, Jenae, 1653.
J. Hulsemann († 1661 г.) — Patrologia, издадена от J. Scherzer в 1670 r. в Лайпциг.
J. Gottfried Olearius († 1711 г.) — Abacus patrologicus, Jenae, 1679. Синът на автора преиздал съчинението в два тома под заглавие: Olearit Bibliotheca scriptorum ecclesiasticis, Jenae, 1710—1711.
През XIX и началото на XX в., а пък и до наши дни, настъпва още по-голям подем и разцвет в разработването на Патрологията. Бенедиктинските учени от конгрегацията „Св. Мавър“ не навсякъде са успели да про¬никнат и всичко да открият. Библиотеките и на Изток, и на Запад предла¬гат все още богат материал за нови открития. Откриват се неизвестни дото¬гава писмени паметници и текстове на гръцки, латински, сирийски, арменски и коптски език, а също така и неизвестни или загубени творения от древната християнска литература. Особено големи заслуги в диренето, откриването и издаването на непознати древни ръкописи предимно на гръцки и латински език имат римокатолическите учени — гардиналите Angelo Mai († 1854 r.) и Jean Baptiste Pitra († 1889 г.). Настъпва усилено съревнование в разработването на Патрологията. Университетите откриват специални катедри по Патрология, а няюи ака¬демии на науките се заемат с голямата задача — издаването в оригинал съчиненията на църковните писатели.
21+++
+++
§ 7. ПО-НОВИ И НАЙ-НОВИ ТРУДОВЕ В ОБЛАСТТА НА ПАТРОЛОГИЯТА
1. Католически
Johann Adam Mohler († 1838 r.), Patrologie oder christliche Literargeschichte. Издадена по оставените от Mohler ръкописи от F. X. Reitmayr, Bd. I: Die ersten drei Jahrhunderte, Regensburg, 1840.
M. Permaneder († 1862), Bibliotheca patristica, t. I: Patrologia generalis, t. II: Patrologia specialis, Landishuti, 1841, 1844.
J. Fessler († 1872), Institutiones Patrologiae, 2 t., Oeniponte, 1850, 1851.
J. Alzog († 1878), GrundriB der Patrologie oder der alteren christlichen Literargeschichte, Freiburg i. Br., 1866.
Joseph Nirschi, Lehrbuch der Patrologie und Patristik, 3 Bde, Mainz, 1881—1885.
Heinrich Kihn († 1912), Patrologie, 2 Bde, Paderborn, 1904, 1908.
Otto Bardenhewer († 1935), Patrologie, III. Auflage, Frei¬burg i. Br., 1910.
Otto Bardenhewer, Geschichte der altkirchlichen Literatur, 5 Bde, Freiburg i. Br., 1913 f. Neue fotomechanische Ausgabe, Darmstadt, 1962.
F. Mourret, Histoire generale de 1’Eglise, II: Les Peres de 1’Eglise, 1919.
Gerhard Rauschen, Patrologie, Freiburg i. Br., 1906. — Впоследствие е била издавана два пъти (1921 и 1926 г.) под редакцията на Joseph Wittig и един път (1931 г.) под редакцията на Berthold Altaner.
J. Tixeront, Precis de Patrologie, 1923.
G. Bardy, Litterature grecque chretienne, 1928.
G. Bardy, Litterature latino chretienne, 1929.
A. Puech, Histoire de la litterature grecque chretienne jusqu’a la fin du 4e siecle, 3 t., 1928—1930.
J. M. Campell, The Greek Fathers, London, 1929.
Basilio Steidle, Patrologia seu historia antiquae litteraturae eeclesiasticae, Friburgi i. Br., 1937.
Basilius Steidle, Die Kirchenvater. Eine Einfuhrung in ihr Leben und Werk, egensburg, 1939.
U. Mannucci—A. Casamassa, Instituzioni di Patrologia, 2 t., 1948, 1950.
Johannes Quasten, Patrology, vol. I—III, Utrecht, 1950, 1953. 1960.
F. Cayre, Patrologie et histoire de la Theologie, 3 t., Paris—Tournal—Rome, 1953.
Heinrich Kraft, Die Kirchenvater. Bis zum Konzil von Nicaa, Bremen, 1966.
Berthold Altaner († 1964) — Alfred Stuiber († 1983), Patrologie. Leben, Schriften und Lehre der Kirchenvater, VIII. Auflage, Freiburg—Basel—Wien, 1978.
22+++
+++
2. Протестантски
Особено голям интерес към древната християнска литература и рядка дотогава любов към проблемите на християнската древност про¬явяват в ново и най-ново време до наши дни и протестантските богослови. Пренебрежението и немарата към древната християнска литература от¬стъпват място на ревностното й изучаване и изследване. И протестантите вече съзнават, че колкото повече се връщаме назад към епохата на св. отци, толкова повече се приближаваме към древната Църква.
От протестантските богослови в областта на патрологическите из¬следвания са работили главно:
Adolf Harnack († 1930), Geschichte der altchristlichen Literatur bis Eusebius, 4 Bde, II. Auflage, Leipzig, 1958.
Gustav Kruger, Geschichte der altchristlichen Literatur in den ersten drei Jahrhunderten, t. u. II. Auflage, Freiburg i. Br.—Leipzig, 1895.
H. Jordan, Geschichte der altchristlichen Literatur, Leipzig, 1911.
Martin Dibelius, Geschichte der urchristlichen Literatur, Leipzig, 1926.
Hans Lietzmann († 1942), Christliche Literatur: Einleitung in die Altertumswissenschaft, 1923.
Hans Freiherr von Campenhausen, Die griechischen Kirchenvater, Stuttgart, 1955.
Hans Freiherr von Campenhausen, Lateinische Kirchenvater, Stuttgart, 1960.
Ценен е трудът на видния англикански богослов Ф. В. Фаррар, Жизнь и труды святых отцев и учителей Церкви, перевод с английского А. П. Лопухина, т. I—II, Петроград, 1902.
От 1882 г. до днес под редакцията на Adolf Harnack и Oscar Gebhardt, а по-късно на Erich Klostermann и Carl Schmidt, като подготовка на издаването на съчиненията на източните църковни писатели от Берлинската академия на науките, се издават „Texte und Untersuchungen zur Geschichte der altchristlichen Literatur“. В отдел¬ните томове са поместени и се поместват най-различни изследвания из областта на древната християнска литература.
3. Православни
В православната богословска литература разработването на Патрологията е по-слабо. Тук преобладават повече монографичните патрологически изследвания, отколкото общите и пълни курсове по Патрология. На православна почва тя е разработвана главно в руската богословска литература, но при не много благоприятни условия — първоначално тя е била дял от общата история на Църквата. „Поради чисто тенденциозно-католичествуващи подбуди, както отбелязва проф. Н. Н. Глубоковски, за да се подчертае изключителната важност на църковното Предание, което трябва да допълни недостатъчността на Свещ. Писание и да го осветлява от нови страни, в 1840 г. била въведена в духов¬ните семинарии науката Патристика под названието „Историческое учение об отцах Церкви“.
23+++
+++
Наскоро след това тази наука била въведена и в духовните академии. За академическата постановка на Патрологията на първо време достатъчно говорят, например, съображенията на петербургския бакалавър И. И. Лобовиков. Според него „в кръга на богословските науки Патристиката се е явила вследствие на съзнанието на богословите, че не е достатъчно за тях изясняването и защитата на християнските догмати, не е достатъчно и основателно да се знае Свещ. Писание, но още е необходимо също така основателно да се знае и Свещ. Предание, представители на което са св. от¬ци на Църквата“. Очевидно „това е спомагателната наука за отците на Църквата като свидетели и изяснители на Свещ. Предание, а чрез Преда¬нието и на Свещ. Писание“. Заради това „анализът на съчиненията на от¬ците трябва да се допълни и заедно с това да се увенчае с разкриването на тяхното учение. В него е най-близката цел на Патристиката, най-добрата награда за трудовете, положени за изследване живота и съчиненията на отците, — очистеният плод, който очаква богословът от патролога, и най-после, тържество на православието: защото тук са събрани и ще бъ¬дат представени в ясна светлина най-добрите свидетелства на Църквата за изповядваните от нас догмати“.1 Но дълго време в Русия нямало благо¬приятни условия за развитието на Патрологията. Тя нямала още здрави и непоколебими основи дори за своето съществуване. Така например, в края на 60-те години на миналия век в изработените на конференции и предста¬вени на Св. Синод проекти за реформи в учебната програма на духовните академии трите академии (Петербургската, Московската и Казанската) се изказали против самостоятелното съществуване на Патрологията. В проекта на Петербургската академия се казва: „От кръга на богословските науки, преподавани досега в академиите, конференцията намира за въз¬можно, без вреда за пълнотата на богословското образование, съвършено да се изключат Патрологията, Пастирското богословие и Омилетиката. Патрологията, при надлежно развитие четенията по Църковна история и при задължението на Догматическото богословие да излага подробно ис¬торията на догматите в борбата с ересите и рационализма, се оказва съвър¬шено излишна.“2 Почти същото се казва в проекта на Московската духовна академия: „В съществуващия състав на учебните предмети... се представя за излишно изучаването на Патрологията... като такава наука, цялото съдържание на която влиза отчасти в Църковната история, отчасти в исто¬рическия отдел на Догматическото богословие и Църковното красноре¬чие.“3 В проекта на Казанската академия се предлага вместо Омилетика и Патристика да се създаде особена наука под название „История на църков¬ната словесност“. Обаче Патрологията се задържала в академическото обучение отначало (по устава на академиите от 1869 и 1884 г.) под името „Патристика“, а по-късно (по устава от 1910 г.) под името „Патрология“, дори при двама преподаватели. Постепенно в Русия започнали да ценят Патрологията така високо, че някои богослови отнасяли към основните богословски науки само две — науката за Свещ. Писание и науката за от¬ците и учителите на Църквата4.
Макар в православната богословска литература да преобладават монографичните патрологически изследвания, все пак не липсват и общи пълни, някои непълни, курсове по Патрология:
24+++
+++
Архиепископ Филарет Черниговский и Нежинский, Историческое учение об отцах Церкви, т. I—III, Санктпетербург, I. изд., 1859, II. изд. 1882. — Съкратено издание, Чернигов, 1864.
Д. В. Гусев, Чтения по патрологии, випуск Г: Введение в патрологии и век мужей апостольских, Казань, 1896.
И. Попов, Конспект лекции по патрологии, I. изд. (литогр.), Москва, 1912, III изд. (печ.), Сергиев Посад, 1916.
Л. П. Карсавин, Св. отци и учители Церкви (Раскритие православия в их творения), Париж, б. г.
Dhmhvtrios MpavlanV, Patrologiva, ejn j AqhvnaiV, 1930.
Г. В. Флоровский, Восточные отцы IV-го века, Париж, 1931.
Свящ. Г. В. Флоровский, Византийские отцы V—VIII в., Париж, 1933.
Joan G. Coman, Patrologie, Bucuresti, 1956.
Архимандрит Киприан (Керн), Золотой век святоотеческой письменности. Жизнь и учение восточнкх отцов IV века, Париж, 1967.
j Arimandrivtou jIwavnnou, jEujstrativou Patrologiva, Qessalonivkh, 1971.
Panagiwvtou K. Crhvstou jEllhnikhv Patrologiva Qessalonivkh, t. A v 1976, t. B v 1978.
Stuliavnou G. Papadovpolou. Patrologiva, t. A v, jAqhvna, 1977.
Протойерей Иоанн Мейендорф, Введение в святоотеческое богословие, Ню-Йорк, 1980.
Патрологически материал се съдържа и в курсовете по обща история на Църквата, история на литературата, история на философията и особено в курсовете по история на догматите.
§ 8. ОБЩИ ИЗДАНИЯ И ПРЕВОДИ НА ТВОРЕНИЯТА НА ДРЕВНИТЕ ЦЪРКОВНИ ОТЦИ, УЧИТЕЛИ И ПИСАТЕЛИ1
1. Общи издания
Най-добрите по-стари издания на творенията на древните цър¬ковни отци, учители и писатели са направили в XVI в. в Париж двамата братя филолози Роберт и Хенрих Стефан. Ценни са изда¬нията на двамата братя Frobenius в Базел, в които е взел участие и Еразъм Ротердамски.
По своята научност, точност и критичност остават отчасти и до днес ненадминати изданията на бенедиктинските монаси от френската конгрегация „Св. Мавър“ (основана в 1618 г. в Париж), между които най-видни са: Mabillon, Maran, Montfaucon и Ruinart. През XVII и XVIII в. те издават усърдно и с голяма вещина много светоотечески съчинения. Съчиненията на източните (гръцки) църковни писатели са издадени на гръцки с превод на латински език и са придружени с подробни указатели на съдържанието.
Пръв, който се заел да даде едно по-пълно издание на светоотеческите съчинения, е бил M. de la Bigne († 1589 г.). Неговата „Biblioteca Ss. Patrum“, Paris, 1575—1579, обхваща в 9 големи тома съчиненията на повече от 200 църковни автори на древността и Средновековието.
25+++
+++
Съчиненията на източните (гръцки) църковни писатели били издадени само на латински език. Изданието на Bigne било посрещнато и оценено добре и претърпяло много преработки, допълнения и нови издания, като най-после, след едно столетие, в 1677 г., се появило в Лион в 27 големи тома под название: „Maxima (magna) Biblioteca vaterum Patrum et antiquorum scriptorum ecclesiasticorum“.
По-малките общи издания на съчиненията на църковните отци и пи¬сатели си поставят за задача да дадат нови приноси за изучаването на гръцката патриотическа литература, която в изданието на Bigne била оставена на заден план. Такива са изданията на:
Fr. Combefis († 1679 г.), „Graeco-latine Patrum Bibliothecae novum auctorium“, в 2 големи тома, Париж, 1648 г. и „Bibliothecae Graecorum Patrum auctorium novissimum“, също в 2 големи тома, Париж, 1672.
J. B. Cotelier († 1686 г.), „Ecclesiae Graecae monumenta“, в 3 тома, Париж, 1677—1686.
B. de Montfaucon († 1741 г.), „Collectio nova Patrum et scriptorum Graecorum“ в 2 големи тома, Париж, 1706.
По-обширни и по-пълни са изданията на:
L. d’Achery, Veterum aliquot scriptorum qui in Galliae bibliothecis, maxime Benedictinorum, supersunt spicilegium в 3 тома, Париж, 1655—1677; ново издание в 3 тома от Fr. J. de la Barre, Париж, 1723. В най-ново време учени изследователи посочиха, че (d’Achery е дал място в своето издание на много фалшифицирани документи от Hieronymus Bignier († 1661 г.).
A. Gallandi (†1779 г.), Bibliotheca veterum Patrum antiquoramque scriptorum ecclesiasticorum, 14 тома, 1765-1781, 1788. Изданието обхваща времето до 1200 г. Издадени са съчиненията на 380 църковни писатели.
Ценни са изданията на кардиналите A. Mai и J. B. Pitra. A. Mai използувал ръкописите във Ватиканската библиотека. По-важни негови издания са: 1) Scriptorum veterum nova Collectio e Vaticanis codicibus edita, в 10 тома, Romae, 1825—1838; 2) Classici Auctores e Vaticanis codicibus edita, в 10 тома, 1818—1838; 3) Nova Patrum Bibliotheca, 7 тома, 1844—1854. Pitra а работил почти във всички европейски биб¬лиотеки и архиви. По-важните негови издания са: 1) Spicilegium Solesmense complectens Ss. Patrum scriptorumque ecclesiasticorum anecdota hactenus opera, в 4 тома, Париж, 1852—1858; 2) Analecta sacra Spicilegio solesmensi parata, в 4 тома, Париж, 1876—1884.
Най-голямото и най-пълно издание на съчиненията на църковните отци, учители и писатели е направено от френския абат Jacque Paul Migne († 1875 г.) под заглавие: Patrologiae cursus comletus seu Bibliotheca universalis omnium Ss. Patrum, Doctorum Scriptorumque ecclesiasticorum, Париж, 1844—1866. Изданието на Мин обхваща две гръцки и две латински серии. Латинските серии (издадени от 1844 до 1855 г.) достигат до папа Инокентий III († 1216 г.) в 217 тома; към тях следват 3 тома с указатели на съдържанието на всички томове. Гръц¬ките серии (издадени от 1857 до 1866 г.) достигат до Флорентийския събор (1438—1439 г.) и обхващат 161 тома; материалите за 162 том изго¬рели при пожар непосредствено преди отпечатването им. Текстът е придру¬жен с превод на латински език.
26+++
+++
Указател на авторите и съчиненията им е съставил Солунският митрополит Доротей Схоларий в Атина, 1879 г. За своето грандиозно, макар и не без грешки издание Мин е из¬ползувал по-старите издания, особено тези на бенедиктинските монаси от конгрегацията „Св. Мавър“. В най-ново време Атинският и Солунският богословски факултети издават съчиненията на източните църковни отци и писатели (само на гръцки език): Biblioqhvkh ejllhnw`n patevrwn kai; ejkklhsiastikw`n suggravfwqn, Атина, 1955 сл. сл.
Докато по-старите издания се поставят в служба на богословието, в по-ново и най-ново време изданията на съчиненията на древните църков¬ни писатели се правят и от чисто научно-филологическо гледище. Ръко¬водителите на тези научно-критични издания правят всичко възможно, за да установят точния текст на дадено произведение. Те преглеждат, съпоставят и сравняват всички налични ръкописи и за основа приемат онзи от тях, който съдържа най-древния и автентичен текст. Такива научно-критични издания са следните:
1. Coprus scriptorum ecclesiasticorum latinorum, т. е. творенията на латинските църковни писатели. Издава се от 1866 г. насам (с прекъсвания през време на двете световни войни) от Виенската академия на науките.
2. Monumenta Germaniae historica, Auctores antiquissimi, в 13 тома, 1877—1898 г. Изданието съдържа съчинения на латински църковни писа¬тели от V и VI в. и е ръководено от бележития германски историк Theodor Mommsen.
3. Die griechischen christlichen Schriftsteller der ersten der drei Jahrhunderte (Гръцките християнски писатели от първите три века — включват се обаче църковни писатели и от по-късно време, дори до VI в.). Изданието е на Берлинската академия на науките. Започнато е в 1897 г. Съчиненията се издават на гръцки език; там, където липсва оригиналният текст, печатат се най-старите автентични преводи. Голямо участие в това строго научно издание е взел бележитият германски учен — църковен историк Adolf Harnack.
Съчинения на древни сирийски църковни писатели най-напред са били издадени от Joseph Simon Asasemani в „Bibliotheca orientalis“, Rom, 1719—1728 в 4 тома. В по-ново и най-ново време съчиненията на древни източни (извън гръцки) църковни писатели се издават в следните поредици-библиотеки: 1) Patrologia orientalis, в 24 тома, Париж, 1903 сл., под ръководството на R. Graffin и F. Nau. 2) Corpus scriptorum christianorum orientalium, под ръководството на J. B. Chabot, J. Guidi, H. Hyvernat, B. Carra de Vaux, J. Forget, R. Draguet. Съдържа 6 серии: сирийски, коптски, арабски, арменски, грузински и етиопски текстове. 3) Patrologia syriaca, под ръководството на R. Graffin, Париж, 1894—1926.
По-малки издания, които служат предимно за семинарни упражнения в университетите: 1) Sanctorum patrum opuscula selecta, под ръководството на H. Hurter, I серия — 48 тома, Инсбрук, 1868— 1885, II серия—6 тома, 1884—1892; гръцките съчинения са издадени само в латински превод. — 2) Florilegium patristicum, под ръководството на G. Rauschen, а по-късно на J. Zellinger и B. Geyer, Bonn, 1904 ff.; гръцките текстове са с латински превод. — 3) Textes et documents pour l’evtude histoire du christianisme, под редакцията на H. Hemmer и P. Lejay, в 20 тома, Париж, 1904—1912. —
27+++
+++
4) Cambridge Patristic Texts,, под редакцията на A. Mason, 1899 сл. — 5) Sammlung ausgewahlter kirchen- und dogmengeschichtlicher Quellenschriften als Grundlage fur Seminarubungen, под редакцията на G. Kruger, Freiburg i. Br., 1891 ff. — 6) Kleine Texte, под редакцията на H. Lietzmann, Berlin, 1902 ff. — 7) Stromata patristica et mediaevalia, под редакцията на Ch. Mohrmann и J. Quasten, Utrecht, 1950 ff.
2. Преводни издания
1. Немски: а) Bibliothek der Kirchenvater (избрани съчине¬ния), под редакцията на Fr. X. Reitmayer и V. Thalhofer, в 80 тома, Kempten, 1860—1888. — б) Bibliotek der Kirchenvater (избрани съчинения), под редакцията на O. Bardenhewer, Th. Schermann, C. Weymann, J. Zellinger, J. Martin, I серия— 63 тома, II серия — 20 тома, Kempten, 1911 ff.
2. Френски: Sources chretiennes, под редакцията на H. de Lubac и J. Danielou, Париж, 1941 сл.
3. Английски: а) The Ante-Nicene Christian Library, 25 тома, Edinburgh, 1866—1872. — б) Select Library of Nicene and Post-Nicene Fathers, 28 тома, 1886—1900.— в) Ancient Christian Writers, под редакция¬та на J. Quasten и J. C. Plumpe. Westminster-London, 1946 сл. — г) The Fathers of the Church, под редакцията на L. Schopp, G. Walsh и R. J. Deferrari, 1947 сл.
4. Руски: При Московската и Петроградската духовна академии са издадени творенията на източните църковни писатели, а при Киевската духовна академия — на западните. При Казанската духовна академия са издадени отделни съчинения на някои църковни писатели. Освен това в превод на прот. П. Преображенский са издадени: а) Писания мужей апостольских, изд. II, С.-Петербург, 1895. —б) Сочинения древних христианских апологетов, II изд., Москва, 1895. — в) Сочинения святаго Аугустина Философа-Мученика, отд. I и II, Москва, 1864. — г) Сочине¬ния святаго Иринея, епископа Лионскаго, Москва, 1871.
5. Полски: Biblioteka Ojcow Kosciola, под редакцията на J. Saidak, Poznan, 1924 сл.
6. Български: От 1934 до 1947 г. излиза под редакцията на Хр. Гяуров, като издание на Съюза на свещеническите братства в България „Библиотека творения на св. отци“ (Избрани съчинения на св. Иоан Златоуст) в 13 т.
3. Справочници, наръчници, антологии
Bibliographia patristica. Internationale patristische Bibliographie herausgegeben von Wilchelm Schneemelcher, Bonn, 1956 ff. (от 1981 г. под редакцията на Knut Schaferdiek).
M. J. Rouet de Journel, Enchiridion patristicum, Loci SS. patrum, Doctorum, Scriptorum ecclesiasticorum, ed. XXIII, Friburgi Brisg., 1965.
28+++
+++
M. J. Rouet de Journel et J. Dutilleul, Enchiridion asceticum, ed. V, Friburgi Brisg., 1958.
Leo von Rudloff, das Zeugnis der Vater, Ein Quellenbuch zur Dogmatik, Regensburg, 1937.
Alfons Heilmann, Texte der Kirchenvater. Eine Auswahl nach Themen geordnet, Bd. I-IV, Munchen, 1963 ff.
Heinrich Kraft, Kirchen vater Lexikon, Texte der Kirchenvater, Bd. V, Munchen, 1966.
VasilevJonescu — Nicolae Stefanescu, Antologie, din literatura patristica graeca a primerol secole, Bucuresti 1960.
Прот. Н. Благоразумов, Святоотеческая христоматия, II изд., Москва, 1895.
Прот. М. Поторжинский, Святоотеческая христоматия, с биографическими сведениями о св. отцах, проповедниках вселенской Церкви и с указанием отличительных черт проповедничества каждаго из них, Киев, 1891.
Антология — Раннехристианские отци Церкви, Брюссель, 1978.
Протодякон Георги Ибришимов, Духовни бисери от св. От¬ци. Проповедническа антология, София, 1942.
29+++
